Всеки родител иска да е част от живота на детето си възможно най- дълго време. Най- плодотворни за такъв вид близост са първите години от живота на едно дете, условно до навлизането в пубертета, когато често вратата на близостта родител- дете завинаги се затваря. И въпреки всичко, някои деца не споделят достатъчно, та дори и изобщо. Преминават тихо и сами през различни детски драми, които се наслояват в душите им и водят понякога до едни нелеки травми, проявяващи се напред в живота им. Но как да накараме детето си да споделя повече, да ни се довери и спокойно да застава срещу нас с мислите, чуствата, желанията и преживяванията си?
Ответно споделяне
Много родители, с идеята да предпазят децата си от злободневните истини на ежедневието, не споделят- нито радостите, нито проблемите си. Когато родителят не споделя, нишката на доверието не е толкова стабилна. Детето не научава нищо от света на своя родител и често инстинктивно решава да не допусне и родителя до своя вътрешен свят. Разбира се, никой не очаква от родителя да споделя своите финансови проблеми, интимни драми и да прави пред невръстното дете шокиращи признания. Но ежедневен лежерен разговор за това как е преминал денят на възрастния, какво е свършил на работа, какви решения се е наложило да вземе, с какви предизвикателства се е преборил, би бил добро начало за стимулиране на детето да откликне и да отговори с разказ за своя собствен ден и преживявания.
Точните въпроси, на точното място
Децата понякога се губят в своите емоции. Не успяват да канализират тях, мислите и думите си. В такива моменти имат нужда от мъничък подтик, от подсказващи въпроси. „Ти как се почуства?“, „Той какво ти отговори?“, „Хареса ли ти това?“, „Ти как би постъпил?“ и други са чудесни сламки, за които детето да се хване и да продължи своя разказ за деня, за конкретната случка или дори за чувствата си като цяло. Вниманието тук трябва да е насочено върху неутрални въпроси, а не такива които дават ориентир на детето в каква посока да формулира думите си. Тоест, идеята не е да се направляват думите, мислите и чувствата на детето, а да се подтикне то да сподели истината, такава каквото я вижда и усеща.
Критика в необходимото количество
Никой родител не би се отрекъл от критиките към детето си, дори да е от най- либералните и подкрепящите. Понякога градивни, понякога не толкова много, критиките винаги са имали и ще имат място в процеса на отглеждане и възпитание на едно дете. Критиките, обаче, трябва да бъдат като количество и сериозност точно толкова, колкото да повдигнат някои основни въпроси в главата на детето. Тоест те трябва да са деликатни, в по- голямата си част градивни и целенасочено ориентирани към добруването на детето. Критики на общо основание, които не се отнасят към конкретно поведение или действие са абсолютно ненужни. Те мачкат детето и го карат да се затваря и да спре да споделя.
Може би на много родители теорията им се струва по- лесна и възприемчива, и приложима от практиката. Но всичко това може да се изпълни след едва няколко седмични тренировки- ден след ден, по малко, но усърдно. Не вярвате? Изпробвано и доказано е!
Още за детското развитие може да прочетете тук.
Интересни материали за заобикалящия ни свят, може да откриете тук.