1989 година. Голямата „екскурзия“ както нелепо бяха нарекли изселването ни. Не помня сезона, не помня какво е било времето. Само помня, че бях на 4 години. Помня още, че много бързо се наложи да се изнесем. В спомените ми се е отпечатал един образ на 4-5 бели дамаджани, които нашите пълнят с вода- за из път. Всички изглеждат много паникьосани. Дали не сме били и ние от тези семейства, на които са им давали 2 часа за да съберат най-належащото и да потеглят на път? Нищо чудно, та нали дядо ми цял живот е учителствал, а в онази година образованите турци и техните семейства първи са били прогонвани от домовете си.
Трябва да се сбогувам с Ванко- любимото ми (и единствено) другарче, което колкото много обичам, толкова и бия. Бия го за щяло и нещяло;бия го сутрин, обед и вечер;бия го защото ми е много мил.
Помня, че ми беше много тъжно. Как да оставя Ванко? С кого ще си играе? А аз с кого ще си играя?
Качваме се на бялата кола на нашите. Сигурно някоя Жигула ще да е била. И тръгваме на път. . . . . безкраен. . . . с дни. . . .
През целия път спя върху вързопи с вещи и дрехи.
Когато най-накрая стигаме до границата, майка ми стиска много здраво дамската си чанта. В нея е скрила няколко грама златни накити, подарени и по всяка вероятност за моето раждане. Това е единственото ценно нещо което тя има. Другото ценно сме аз и баща ми.
Усещам, че я е страх да не и пребъркат чантата. Казва на баща ми:
-Мечо (така го нарича и до ден днешен), дано не вземат златата. Само това имаме. . . . Ако ги вземат какво ще правим? Нямаме друго, нямаме пари, нямаме нищо. .
В този момент ми се иска тя така здраво да стиска мен в прегръдките си. Но аз съм някъде върху денковете и се търкалям по бял чорапогащник и стара омаляла ми блуза.
**********************След 6 месеца**********************
Връщаме се обратно в България. Отново сме в старата барака-с тенекиен покрив и напукани стени. Отново мога да се покатеря върху ореха на нивата и да спя там(какъвто навик имах докато не станах прекалено тежка).
Първо за нашето идване чува баба Радка (Бог да я прости). Едва крета с бастуна си. Едва се движи, но по лицето и личи как се опитва по най-бързия начин да стигне до нас, да ни види, да ни се нарадва.
Прегръща ме, започва да плаче. И казва:
-Да знаеш на Ванко колко му липсваше. Всеки ден ходеше до вашата барака, удряше с все сила по вратата и викаше :“Како, како!Како, излез да си играем. Излез како, много ще слушам, обещавам“. И като те не виждаше, тръгваше плачейки с наведена главица.
Разбирам всичко, което баба Радка ми казва. Но не мога да и отговоря. Хуквам през глава към вилата на Ванкове. . . . . Тичам, гонят ме кучета, една овца се опитва и тя да ме настигне. Стигам до Ванкове. Единственото, което мога да кажа е :“Ванко ела“. Викам с цяло гърло.
Ванко чува моя глас, разпознава го и хуква навън. Вижда ме, хваща ме за ръка и ме кани вътре у тях. Гледам го, радвам му се. И той ми се радва. Иска ми се да му кажа:“Ванко как си? Хайде да играем!“, но не мога да промълвя и дума на български. . . .
Забравила съм българския, но не и приятелите. . . . както и те не са ме забравили. . . . .
На четири години и половина разбирам, че домът е най-хубавото място. Независимо дали е сарай или е барака с ламаринен покрив и напукани стени като нашата. . . . .
След този ден още много пъти ще се връщам с усмивка на лице в моята барака, ще се катеря на стария орех, ще се просвам върху пръстта затоплена от слънцето. . . . .
Ето така благодарение на „голяма екскурзия“, която буквално срина живота на над половин милиони етнически турци, аз осъзнах, че няма по-хубаво от родния дом, от приятелите, от това да се върнеш в България. . . . . И от този ден насетне у мен се настани една такава голяма любов към същата тази България, която ни прокуди като мръсни псета. . . . .