Родителите имат една основна мисия- да се грижат за физическото, емоционалното, душевното и духовното оцеляване на своите деца, като междувременно се ангажират с развитието в тези посоки на същите деца, до момента, в който отрочетата са достатъчно големи да поемат юздите на живота и на съществуването си в свои ръце. Законът е определил за този момент 18 годишната възраст на подрастващите. В майчиното и бащиното сърце, този момент настъпва… никога. Детето си остава дете за родителя цял живот. Дали заради отговорността, която изпитват; дали заради нуждата да се грижат самоотвержено за някого; дали поради други подбуди и причини, много от съвременните родители не само фанатично приемат ролята си на родители, но и често прекрачват границата на разумното и се опитват да спестят на своите рожби всичко- от обикновените битови тегоби, до шамарите на живота, с които неминуемо всеки се среща и трябва да се срещне в живота си. Но до какво водят спестените „шамари“ на живота?
„Шамарите“ на живота
Далеч от идеята за отглеждане и възпитаване на дете по методите на Макаренко, които в съвременното виждане за деликатност, споделеност и безкрайно позволение на всичко във възпитанието, се отчитат като крайни неприемливи, всяко човешко същество има нужда от сблъсък с „шамарите“ на живота. Това са пречки и проблеми, естествено възникващи в ежедневието и в живота, които изграждат характер и позволяват на човек да се ошлайфа, да постигне повече в своето развитие, да изгради устойчивост в една или друга посока. „Шамарите“ на живота са нещо, през което всеки трябва да премине. Но днешните родители не позволяват това да се случи, като активно отбиват, спират, решават дори най-малкия проблем, а често и агресивно работят по посока да не допуснат и най-малкия риск от възникване на такъв.
Мечешката услуга на родителите
Майки орлици и бащи лъвове яростно изграждат своеобразна стерилна среда около отрочетата си, като стените са високи, зидовете са дебели, а светът помежду им е прекрасен, дори идеален. Децата им не трябва да се сблъскват с негативни събития, смятат те. Децата им трябва да са щастливи, доволни и удовлетворени на всяка цена, са сигурни те. Децата им трябва да бъдат поставени на пиедестал, от върха на който да се наслаждават на най-доброто, необезпокоявани и без милиметър сянка върху мисълта за перфектност на тези деца. Всеки намек, че има проблем с детето, че родителят или самото дете не се справят, че някъде нещо негативно се случва, което трябва да се промени, води до задействане на защитния механизъм на мама орлица и/или татко лъв. И тогава светът става черен, черен става и този дръзнал да посочи проблема и да поиска той да бъде разрешен.
Последствията
Всеки спестен „шамар“ е стъпка към големия тупаник от живота, който детето в бъдещ момент най-вероятно ще отнесе. Всяка намеся на родителя с цел защита на детето от явни и скрити, видими и невидими проблеми, е капка в чашата на проблема и води до преливането на тази чаша в бъдещ момент. Всяко затваряне на едното или двете очи, отричане на критичното мислене, затръшване на вратата към разбиране на истината, е още една клечка запалена до барута, който в зрялата възраст на детето най-вероятно ще разруши с огромна сила неговия идеален свят и въздушните кули съградени от мама и татко. Детето расте защитено, в идеалния си свят, където не решава проблемите си, не покрива само нуждите си, не прави нищо само, не води своите битки. И когато дойде ред и време само да се изправи срещу света, то не знае, не може, не е подготвено. И тогава идва сериозният сблъсък и неминуемият крах.
Спестените малки „шамари“ на живота имат своите последствия- огромния шамар на зрелостта, който не просто събаря порасналото дете, а разрушава с лекота живота му. Спестената критика, спестените моменти на изправяне срещу действителността, критичното отношение към случващото се в живота на детето, от страна на самото дете, един ден се връща като бумеранг. Но само това се връща. Времето, в което е следвало то да се изгради като човек, не може да се върне назад. То е безвъзвратно загубено, загубена е и възможността да се изгради един разумен, зрял, отговорен човек. Малкото дете го няма, то е израснало в „малък“ човек!