Да абдикираш не е нещо лошо. Да абдикираш от престола си, означава че вече нямаш какво да дадеш на своя народ. Да абдикираш във война, ако приемем условно, че развяването на белия флаг е това, означава че искаш мир. Абдикирането, обаче, в един случай е много лошо и това е, когато е дело на родителите спрямо техните деца. Абдикиралите родители са знак за една предизвестена съдба за едни човешки същества, които като деца ще се радват на свободата и липсата на ограничения, а като зрели хора ще берат гнилите плодове на този акт.
Как абдикира един родител?
Един родител абдикира много лесно и безпроблемно. Той просто се отказва да влезе в ролята на истински родител. А истинският родител е този, който поставя условия и граници на своите деца; който се грижи пряко за физическото, емоционалното и духовното израстване на своето дете; който е активен участник в процеса на развитие на детето. В днешно време, често криейки се под думите „И аз имам нужда от време за себе си“, родителите загърбват своите деца и възпитателните процеси, в които трябва да вземат дейно участие. Докато създават време за себе си и за собствените си нужди, неусетно забравят за баланса, който трябва да се постигне с времето за децата и за техните нужди. И не, не става въпрос за нуждата от храна, сън, дрехи, играчки. Става дума за нужда от внимание, възпитание, някои знания и умения от чисто социо- културен аспект, които е редно, дори задължително, да се добият у дома.
Мълчанието на учителите
Неволен участник в абдикирането на родителите, въвлечен от образователните реформи в този процес, е учителят. На него са му вменени задачи, към него има изисквания, които той трябва да изпълни, и които са били винаги ангажимент на родителя. Функциите на родителя са прехвърлени на учителя. Последният трябва да учи, да възпитава, да озаптява, да коригира поведението, да обича, да бъде довереник, родител, учител, приятел и много други за детето. Колкото по- безропотно учителят се съобразява с налудничавите изисквания и роли, в които трябва да влезе, толкова по- нахално и настоятелно родителите прехвърлят пък своите ангажименти към децата и волю-неволю абдикират. Защото са сигурни и спокойни, че има кой да ги отмени.
Последствията за децата
Да отмениш някого в учебната и възпитателната дейност е едно. Да приемем, че и двете са съществена част от ангажимента на учителя. Но да отмениш някого в ролята му на родител, да заместиш обичта, вниманието, старанието му, е нещо съвсем друго. Абдикирането на родителя е точно това- да лишиш детето си от твоето участие в неговото израстване и порастване. От което крайният резултат е пагубен! Последствията за децата са пагубни! Поведенческите проблеми, деликатно скрити зад определението „палав“ са едно на ръка. Усещането на детето, че не може да разчита на своя родител е второто. Третото последствие е една горчивина, която се трупа, отначало като фини прашинки прахоляк, който след време се превръща в нещо, което тежи. И тази тежест децата най- осезаемо чувстват в своята зрялост, когато са достатъчно възрастни и попаднали във водовъртежа на живота. Но тогава вече е късно, връзката е прекъсната. А абдикиралият родител започва да се чуди какво се е случило и къде е сбъркал. Сбъркал е там, че той е имал нужда от време за себе си, а вече неговото пораснало дете няма нужда от време за родителя си.
Абдикиралите родители са често срещано явление в днешно време. И те отглеждат едно поколение, което не би било грешно да се нарече абдикирало поколение. От родителите зависи това да не се допусне. От учителите зависи да не го позволят. От обществото зависи да се опълчи на това изкривяване и този псевдо добър начин за отглеждане на деца.
Още интересни факти от света на децата, може да откриете тук.
За други злободневни теми свързани с децата, може да научите тук.