Все повече деца в днешно време се диагностицират с поведенчески проблеми и различни поведенчески отклонения. Понякога човек си мисли, че става дума за своего рода пандемия и че ситуацията е излязла от контрол, а проблемът става все по- голям и по- голям. Много хора смятат, че това се дължи къде на електронните устройства, къде на обществото. Част от родителите обвиняват училището. Други прехвърлят топката на обществото, което за разлика от преди няколко десетилетия, е спряло да се интересува от подрастващото поколение и всеки си гледа в своята паничка, своите деца и игнорира големия, общия проблем. Не! Категорично не! За поведенческите проблеми в голяма степен допринасят родителите, които изпускат нещата от контрол. А тези поведенчески проблеми често започват с други проблеми. За какво иде реч? Как родителите се провалят и как трябва да се прилага родителски контрол?
Всичко е много просто
Много е просто! Да предположим, че става дума за шепа с 10 бонбончета и 10 деца, които чакат за да си вземат. Първите пет деца си взимат по едно бонбонче от шепата на възрастния, както им е обяснено и както се очаква от тях. Но родителят се разсейва и шестото дете взима две бонбончета, които скрива в джоба си. Следващите три деца си взимат също по едно, докато не се стига до голямата драма- десетото дете остава без бонбонче. Драмата е огромна, чутовна! Девет деца имат бонбончета, клетото десето остава без това удоволствие. У него се пораждат тъга, че точно за него няма. Поражда се гняв. Поражда се усещане, че е отритнато. Може да се породи дори усещане, че не е желано или пък, че е направило нещо нередно и сега бива наказано. Родителят не знае какво се случва, къде е другият бонбон, а и няма с какво да компенсира десетото дете. Съответно, никое от децата не реагира, защото те вече са получили своите бонбончета, нали? Не са потърпевши, не са засегнати. А всичко е много просто. Могат всички да върнат своите бонбончета в шепата, да покажат емпатия. Но не.
Големите грешки на „малките“ родители
В сходни случаи като описания, поведението на децата е продиктувано от няколко неща. На първo място, родителите учат децата си, че това, което им се дава им се полага. Че трябва да вземат, да гребат с шепи от живота, който в ранна възраст се олицетворява в едно бонбонче, а по- натам в много по- сериозни неща. Децата в днешно време рядко биват учени на емпатия и на съчувствие от своите родители. Ако те имат и са добре, всичко е наред. Ако нямат или се чувстват ощетени (а при децата до 8-10 годишна възраст това често се случва), се надава вой и се тропа с крак да се търси, да се иска полагащото се. Родителите в това отношение трябва да се съсредоточат върху две неща- наистина да научат децата си на емпатия и отделно да ги научат, че животът не е справедлив, не могат да имат всичко, което поискат. Едно дете научено на тези неща, в случай като гореописания, би реагирало като раздели бонбончето си с десетото дете. Най- елементарната възможна постъпка, но говореща много. Тук грешката не е в детето, а в „малкия“ родител, който мисли ограничено и само за себе си и своето добруване. Които пък мисли се предават на детето, дали неосъзнато или като прийом на възпитание.
Фалшивият морал и фалшивите норми
На второ място, проблемът идва от това, че на децата още в най- ранна възраст им се вменяват редица неестествени права, още преди да им се вменят задълженията. Да, децата имат права, но те не са безгранични и всяко право насреща има свое задължение. Родителят дал бонбончетата не може да накара децата да си изпразнят джобовете, например. Защото това, да речем, ще унижи децата и ще им отнеме някое от безбройните права. Всъщност, децата взели по едно бонбонче няма да бъдат засегнати. Ще бъде засегнато само детето създало цялата ситуация. И тук веднага се изтъква правото му, без да се говори за задължението му, което в този случай е да следва простичкото правило- едно дете, едно бонбонче. Нали е ясно, че децата няма как да знаят и да говорят за своите „права“, ако самите родители не им ги вменяват. И не биха се простирали в такъв широк диапазон от права, граничещи с нарушаване на морал, норми и принципи, ако родителите не ги учат и не позволяват това? Та нали родителите трябва да обяснят, а в някои случаи дори на вменят, кое е правилно и кое е грешно, кое е истина и кое фалш, кое е допустимо и кое не?
Това е просто дете: свободия срещу свобода
На трето място, родителите все по- често бъркат понятията свобода и свободия. Свободата е способността човек да действа безпрепятствено и без ограничения според своите желания. Свободията от друга страна е прекалена свобода, която носи негативни последици. Винаги и без изключения. Дефинициите са съвсем ясни, но границата между двете е почти незабележима и не може да се разбере и усети от детето. Нужна е твърдата воля и усилието на родителя за да се осъзнае къде свършва свободата и къде започва свободията, както и да се предаде това на самото дете. Може би е смело да се твърди, но обикновено прекрачването на границата, на почти невидимата и неуловимата черта между свободата и свободията настъпва с великата реплика :“Това е просто дете“. Която родителите често използват в целия училищен период, дори когато децата са вече юноши и могат дори да носят наказателна отговорност. Фактът, че родителите оправдават действията на своите деца, защото „това е просто дете“, обикновено води до задълбочаване на един често дребен проблем. В описания случай в единия ден е просто бонбонче, на втория ден е някоя чужда играчка, на третия е важен учебник и така до… Докога?
Светът (не) се върти около теб!
На четвърто място, родителите грешат в това, че поставят в центъра на вселената детето си. Да, детето е важно! Да, нормално е светът им да се върти около тяхното дете. Но не, не е нормално да изискват в центъра на вселената изобщо да стои тяхното дете. Всяко дете е важно за своите родители. Всеки родител дава мило и драго за своята рожба. Но тук нещата трябва да приключат. Едно семейство, една вселена, едно дете в центъра. Ако следваме този ред на изказ, то родителите трябва да се научат да приемат другите семейства като други галактики и да научат децата си да не очакват всичко да се върти около тях извън семейството. Зад затворените врати на дома детето им може да е най- безгрешното за тях, да получава прошка за всичко, да му бъдат позволявани всякакви дивотии, грешки, дори аморално поведение. Но в мига, в който вратата на дома хлопне зад гърба, не това дете е център на живота във външния свят. То трябва да се съобразява с норми на поведение, с правила, изисквания и прочие.
Не, аз не наказвам детето си!
На пето място, приема се, че наказанията са остарели средства за възпитание. Приемаме, че в много семейства не се прилагат. В което няма нищо лошо. Но, не е ли това начин децата да се учат, че от техните действията няма никакви последствия? Не води ли това до чувство на безнаказаност? До рецидив на неприемливото поведение? Води! Децата не могат сами да коригират своето поведение. Родителите са тези, които трябва да намерят начин да коригират навреме неприемливото, недостойното, неморалното поведение на своите наследници. Да научат децата си, че всяко действие има свое противодействие и също, че всяко действие има последствия. Никой не пропагандира тежки наказания, повишаване на тон, физическа саморазправа. Става въпрос за елементарни за прилагане и ненараняващи детето емоционално, психически и физически методи. А такива има немалко.
И в крайна сметка?
Историята е много показателна как, когато нещата бъдат изпуснати от контрол от родителя, дори нещо елементарно като едно скрито бонбонче, може да ескалира и да доведе до сериозни последствия, ако не за детето скрило бонбончето, то за детето, което е потърпевшо. Та нали и лавината може да започне с едно изкрещяно „Ай-ла-ри-пииии“, в неподходящия момент, на неподходящото място? А когато става дума за деца, лавината може в един момент да помете не само детето, а и родителя. Готови ли са родителите да рискуват това да се случи?
Всичко за света на децата, може да научите тук.
Екипът ни препоръчва Детски читателски клуб „Магна“– мястото, където детето може пълноценно да се наслади на света на книгите.