Когато режимът пада през 1989г., хората поемат дълбоко дъх и тръпнещи в очакване, се подготвят за една голяма промяна, за една голяма свобода. Всички вярват, че предстоят по-добри дни, по-добри времена, в които свободата на живот, на изразяване, на мнение, изобщо на съществуване, няма да е привидна и само на хартия. Поглеждайки в бъдещето, българските граждани виждат това бъдеще светло, безоблачно, по лъскав западен модел. Днес след над 30г. от повратния момент, индексът на свобода на словото в България показва, че онези мечти не само не са се сбъднали, но са и потъпкани. Защото страната ни се е върнала 30 години назад по отношение на тази свобода!
2005г: пикът на свобода на словото
През 2005г., малко повече от 15г. след падането на социализма в България, Репортери без граници поставя страната ни на 48-мо място в света по свобода на словото, с индекс 10.25. 48-то място с гордост нарежда Българските медии наравно с държави като Италия и САЩ.
2020г: България уверено върви към дъното
През 2020г., страната ни е на дъното. България се нарежда едва на 111 място, с индекс 35.06. Страни като Гвинея, Кувейт и Мали, са с по-добра индексация и заемат по- предни позици. Тази позиция на дъното на стената на журналистическия срам позната ли е? Да!
1989г = 2020г.
Въпреки, че информация за този вид индексиране преди 1989г. не може да бъде открита, на всички е ясно едно- по време на социалистическия строй свободата на словото е била мираж. Ако се съди по информация изнесена от различни анализатори за общото състояние на медиите в комунистическия строй, може да се направи извод, че социалистическите държави, в т.ч. България, са били на дъното на класацията по свобода на медиите. Всъщност натам, накъдето се е запътила България и в момента. Страната ни уверено се движи по наклонената плоскост на цензурата. За последните 10г., свободата на медиите у нас се е сринала от 50 до 111 място. Тоест много по-близо до страните с цензура, отколкото до тези със свобода на медиите.
Погледнато от друг ъгъл, състоянието на медиите по отношение на тяхната свобода се доближава много повече до периода преди 1989г, отколкото след 1989г.
Какво се е объркало? Къде е грешката?
Грешката е в това, че хората са очаквали много! Че през първите години на демокрацията радостта от падането на режима е замъглила съзнанието и възприятията на хората. Била им е създадена фалшива илюзия, че свобода на словото същестува и тя ще продължи да съществува. До момента, в който някой е решил да поеме юздите и да спре този порив.
Въпрос на какво са рестрикциите в свободата на словото?!
За съжаление, днес медиите изобщо не са това, което хората са очаквали да бъдат след 1989г. Въпреки, че Консистуцията на Република България в чл. 40, ал.1 гарантира свобода на медиите и отсъствие на цензура, 31г. след голямата промяна, може смело да се твърди, че ограниченията и цензурата са се върнали и необезпокоявано се радват на плодовете си, удобно настанени зад определението „свободни медии”, които са „свободни” по нечие нареждане и настояване. Защото ако до 1989г. всичко се е въртяло около жесток идиологически контрол, днес вече всичко се върти около жесток политико- икономически контрол. Кое е по- безопасно за медиите? Да е въпрос на идиология? Да е въпрос на политика? Да е въпрос на икономика?
Колин Спаркс в неговия труд „Комунизъм, капитализъм и медия” пише, че ”демокрацията в модерния свят е буквално невъзмозна без медиите”. Но дали към днешна дата това важи за българските медии? Или демокрацията в страната ни, в модерния ú, съвременен, западен вид не е възможна именно заради медиите?